Томас Улф (3 октомври 1900 г. ~ 15 септември 1938 г.)

Томас Улф (3 октомври 1900 година ~ 15 септември 1938 г.) е американски публицист, който за късия си 37-годишен живот съумява да напише четири, присъщи с огромния си размер романи, голям брой къси разкази и трагични творби. Приживе, Улф съумява да види по-малко от половината от творбите си оповестени. След неочакваната му гибел, в ръцете на издателите му остават огромна част негови непубликувани творби.

Улф става прочут с това, че ловко смесва автобиографична информация с поетична, рапсодична и импресионистична прозаичност. Неговите книги, написани и оповестени от 20-те до 40-те години на предишния век, блестящо отразяват американската просвета и моралните порядки през този интервал, филтрирани през сензитивната, комплицирана и хипераналитична вероятност на Улф.

Томас Улф е ентусиазъм за доста създатели, измежду които Джак Керуак, Рей Бредбъри, Хънтър С. Томпсън, Филип Рот, а Уилям Фокнър споделя за него, че „ той е най-великият гений на своето потомство и стои по-високо от всички други писатели “. През 2016 година излезе и филмът „ Геният “, който разказва креативния му път, като ролята на писателя се извършва от Джуд Лоу.

(Thomas Clayton Wolfe 1937 portrait by Carl Van Vechten)

Не е ли това най-романтичното чувство: не да се опитваш да избягаш от живота, а да не разрешаваш на живота да избяга от теб?!

Достигнали сте върха на триумфа незабавно щом престанете да се интересувате от пари, похвали и популярност.

Исках да заеме в света гордото и почтено място, за което си бях мечтал – в резюме, желаех да бъда процъфтяващ и прочут, само че в същото време да продължа да повеждам същия непретенциозен персонален живот, както до този миг, без да се приказва за моята популярност и триумф.

Цялата ми религия лежи на убеждението, че самотата надалеч не е необичаен и любопитен феномен, а постоянно е била най-централният и най-неизбежният опит на всеки човек.

Най-надеждното средство против суетата е самотата.

Твоят свят - това си ти.

Ако човек има гений, само че не може да го употребява, той ще се провали. Ако употребява единствено половината от него, ще се провали отчасти. Ако употребява целия, ще успее, ще си завоюва задоволство и успех, какъвто в никакъв случай не е познавал.

Младия човек е толкоз мощен, толкоз вманиачен, толкоз сигурен, и толкоз загубен. Той има всичко и е некадърен да употребява нищо от това.

Прави неточности, поемай опасности, изглеждай неуместно, само че върви напред. Не спирай.

Все повече ще се увещавам, че методът, по който съм се учел – със сляпо опипване, битка и проправяне на личен път – е единственият метод да се науча.

Дете, дете, имай самообладание и религия, тъй като животът се състои от доста дни и всеки сегашен час ще изчезне.

Човек се ражда, с цел да живее, и с цел да почине, и тежък е жребият, който му се пада. Това не може да се отхвърли в самия край. Но нужно е да го отхвърляме по пътя.

Ето какво в действителност е знанието. То е самичък да откриеш нещо, като минеш през болежка, през наслада, през екстаз, като му отдадеш твърдоглав труд и безчет тиктакащи мигове, безчет дихания от живота си, до момента в който то стартира същински да ти принадлежи, като че ли е взидано в основите на живота ти.

Нужно ми е да погледна нещо хиляда пъти, преди да го видя за първи път.

Винаги проумявам по-ясно хората, а не събитията или нещата.

Причината, заради която писателят написа една книга е - да я не помни. Причината, заради която читателят чете една книга е – да я запомни.

Убеден съм, че всяко съществено творчество би трябвало да бъде в основата си автобиографично и че човек би трябвало да употребява материала и опита на личния си живот, в случай че желае да сътвори нещо скъпо.

Буквата убива духа, както ти е известно.

Струва ми се, че в орбитата на нашия свят, вие сте Северния полюс. Аз съм Южният – подобен баланс, такова единодушие. И въпреки всичко – целият свят лежи посред ни.

За Бога ще прекарам остатъка от живота си, с цел да възстановя сърцето си, изцелявайки и забравяйки всеки белег, който ми оставихте, когато бях дете. Първото придвижване, което в миналото направих, след люлката, беше да лазя до вратата и всяко придвижване, което направих от този момент, беше опит да избягам.

Нещо ми проговори през нощта... и ми сподели, че ще умра, не знам къде. Каза: „ Смъртта е да изгубиш земята, която познаваш за по-голямо познание; да изгубиш животът, който имаш, за по-голям живот; да напуснеш приятелите и обичаните си, за по-велика любов; да намериш земя по-мила от дом, по-обширна от земята. “

Смъртта е последното пътешестване, най-дългото и най-хубавото.

Камък, лист, неотворена врата; камък, лист, врата. И над всичко – забравени лица. Голи и сами идваме на този свят в заточение. В тъмната вътрешност, не познавахме майчиното лице; от пандиза на нейната плът влязохме напряко в неописуемия, неизразимия затвор на тази земя. Кой от нас познава брат си? Кой от нас погледна в бащиното си сърце? Кой от нас не е останал вечно пандизчия? Кой от нас не е постоянно чужд и самичък? Загубата от изгубеното, в горещите лабиринти, изгубени измежду ярките звезди на този изтощена, безцветна пепел, изгубени! Спомняйки си безмълвното, ние търсим от дълго време забравения език, изгубения завършек на пътя в небето, камък, лист, неотворена врата. Къде? Кога? Изгубен, от вятъра накърнен фантом, върни се отново!

Във вълшебството няма хаос.

Снимки: en.wikipedia.org